Изминалите няколко седмици са белязани от засилен и болезнено закъснял интерес на опозицията към европейското финансиране.
Мотивът за сензационно говорене, лишено от истини, е ясен. Когато се вгледаме кои са най-често изказващите се „експерти“ и се замислим какви са проекциите им за съществуване в политическия живот, техните твърдения придобиват различен контекст. Разбира се, не можем да осъждаме желанието на даден политик да присъства в публичното пространство и да се асоциира с „шокиращи разкрития“ по важни теми. Това е право на всеки. Място под слънцето има достатъчно, работа – също.
Хубаво е човек да има амбиции. Но не е добре да ги гради с презумпцията, че паметта на обществото е толкова къса, колкото е и неговата.
Дни наред експремиерът Орешарски (за когото имаме достатъчно дълга памет да помним, че освен министър-председател през 2013-2014 г., беше и министър на финансите при старта на първия програмен период), съпроводен в хорово говорене с поддържащ глас на бившия ресорен вицепремиер, са заети да разкриват колко зле се справя държавата в сложните процеси по договарянето и разплащането с европейските пари. В припяването се включват с кратки, но фалшиви фрази редица беквокали в целия спектър на гамата – от партиен лидер, през народен представител до евродепутат.
Валят въпроси, справки, вади се рутинна кореспонденция с Европейската комисия със страховити интерпретации. В телевизионни студия се леят успоредно и едновременно противоположни твърдения, настава суматоха „кой лъже“, а за срам (не мой личен, а национален) се стига дотам самата Европейска комисия да опровергава спекулативните им твърдения.
Тъжното във всичко това е, че експертите, които имат най-малко вина и всъщност работят за въпросните проценти „усвояване“, са заети да дирят платежни нареждания, да пишат справки, становища и обяснения „имаме ли сестра“. Вместо да си гледат работата и да поддържат темпото (да, това е като в бягането. Но не на спринт, а в маратон).
Дотук с анализа. Ползите и вредите е излишно да пиша, особено ако си припомним (ех, тази памет) за предприсъединителните фондове, за спрените или изобщо неодобрени оперативни програми до 2010 г. или за замразяването им в разгара на затварянето на първия програмен период през 2014 г.
Казват, че една снимка казва повече от 1000 думи. За да спестя времето за четене, а и за да тренират хоровите изпълнители не само краткосрочната, но и зрителната си памет, онагледявам постигнатото досега в две прости графики – договаряне и разплащане в сравнение с първите две години и половина от двата периода.
Две черти и нищо повече.
Ситуацията, в която отчаяно се правят опити да бъде омаскарен дългогодишен труд на десетки експерти и изреждането на целия опозиционен арсенал в опити да бъде доказано несъществуващо зло, напомня (по един почти забавен начин) за любим анекдот:
На поляна са се излегнали войвода и двама четници. Сокол кръжи в небето. Редуват се двамата четници, не могат да го уцелят. Войводата:
– Дайте на мен, некадърници. Не се научихте да стреляте.
Стреля 2, 3, 5 пъти, не го улучва.
– Бре, бре, брееее – възкликва той. – „За първи път виждам мъртъв сокол да лети.“
Точността в управлението е въпрос на уважение – не към политическите опоненти (за такова нещо се изисква прекалено много благородство и доблест), а преди всичко към обществото, което ти вярва. И най-вече – към теб самия.
Постигнатото се вижда. А онова, което не се вижда (ще ме прощава Орешарски), се помни.
