Голямата скука
Темата за „парите от Европа” в България престана да бъде интересна, когато престана да бъде проблемна и травматична. Само преди 3 години скандалите, свързани с нарушения и със спрените средства от ЕС, бяха сред медийните сензации в страната и основна ос на политическите спорове – последните за съжаление не само в страната. Сега, когато България достига нормални европейски темпове на използване на средствата от ЕС, когато по редица показатели (например процент грешки в оперативните програми) надминава и стари държави-членки, темата вече е скучна. Което е не тъжно, а лошо.
Може би е тъжно, че изпускаме тема, която да дава добра обществена енергия и повод за самочувствие. Със сигурност всички бихме искали повече гражданско внимание, а и контрол по отношение на милиардите, които се разходват.
Мълчанието е лошо заради друго – темата за европейските пари е темата за политиките за развитие, за сценариите, за възможностите за преодоляване на проблемите и търсене на развитие. Не заради обема на ресурсите – факт е, че средствата от ЕК са по-голямата част от инвестиционния ресурс на страната, но заради целите, сферите, в които се инвестират средствата, а и заради резултатите. Едно е да се финансират дейности и сфери на исторически принцип, „защото там работят хора”, съвсем друго е подходът да определяме целта, нуждата и чак след това да стигаме до парите.
Точно сега България (и не само) има голяма нужда от тази тема и от този дебат – за да е в състояние да оцени ефекта от използването на европейските пари от този програмен период и да се подготви възможно най-добре за следващия.
Също така, дошло е време да престанем да разсъждаваме за кохезионната политика само в ролята на получатели на средствата, да спрем да мислим за ефектите от европейските пари в рамките на националните ни граници и по правила, които е определил някой друг.
Не скокът в пъти в „усвояването” на средствата е проблем за България, а скокът от национални към европейски политики.
Предизвикателството не е свързано с географските мащаби, дори не е свързано с експертиза, а е въпрос на самочувствие и на замах.
Вярно е, че ако човек гледа само върховете на обувките си, няма опасност слънцето да му заблести в очите. Но пък съществува опасност да се спъне, ако, разбира се, опитва да върви. Или това да спреш да бъдеш лош не е постижение, трябва да се стремиш да станеш добър, а след това – още по-добър.
2012
На пръв поглед голямата тема за 2012 година е заложената амбиция на правителството да удвои (поне!) плащанията спрямо всичко платено през предходните 5 години, както и да договори 90% от средствата. Според заложените параметри в Бюджет 2012, делът на средства от Европейския съюз в консолидираната фискална програма ще е над 15%, делът им от брутния вътрешен продукт нараства от 3,9% за 2011г. (3 милиарда лева) до 5,6% ( над 4,5 милиарда лева) за 2012г.
Това предизвикателство е голямата тема само на пръв поглед. Нека да напомня, че упражнението с ръст от порядъка на пъти, го повтаряме вече две поредни години (2010 и 2011). Истинската тема за 2012 е подготовката на следващия програмен период. Според плановете ни в средата на 2013 година България трябва да е готова с договора за партньорство с ЕК, както и с текстовете на оперативните програми, не говорим за процеса на административно разработване на документи, които да бъдат „одобрени” от Европейската комисия; 2012 е година, в която ние трябва да начертаем сценариите за развитието до 2020 година, както и да разпределим ролите на основните актьори.
Както умните и способни хора с постигането на една цел си поставят следваща и по-висока, така и страната ни е редно да постави усвояването на средства не като последна цел, а като неподлежащ на коментар императив и да прехвърли стремежа към ефектите, които търсим с разходването на средствата на които имаме/ ще имаме право.
Анализите, изготвени от моя екип, показват, че ако България използва всички средства от 7-те оперативни програми, в периода 2011- 2015 ще имаме следните макроикономически ефекти, спрямо сценария, в който не са ползвани никакви средства от ЕС:
- БВП – увеличаване с 9, 5%;
- Правителствено потребление – увеличаване с над 10% в периода 2011- 2012 г.;
- Частни инвестиции – увеличаване с 45%;
- Публичните инвестиции – увеличаване с пик към края на 2012- началото на 2013 (разлика от над 43 % спрямо 2010г.);
- Износ на стоки и услуги – над 8% ръст;
- Внос на стоки и услуги – над 16% ръст на;
- Заетост – увеличаване с 5% (към 2012 спрямо 2010);
- Брой безработни – намаляване между 14% и 42% с пик на ефекта към 2012;
- Средна работна заплата – увеличаване с 45% с пик към 2015 г.
- Размер на публичния дълг – намаляване с 8,3%;
Анализът е груб, макар и да се базира на близо 190 уравнения и на вече доказан иконометричен модел. Той може да улови „прякото” въздействие, но не и сложните пермутации на социални, икономически и най-вече политически фактори.
Дали тези данни са точни, ще можем да дискутираме след 3 години. Въпросът е дали това е оптималният резултат от инвестирането на 16 милиарда лева? И може ли да се постигне повече, включително и отвъд описаните по-горе икономически параметри. Не обезателно с по-голям обем пари, а с по-амбициозни цели, с по-адекватни на нуждите политики.
Съществуват сфери (например образованието и не само), където чрез добре планирани и управлявани инвестиции, дългосрочните икономически (и социални!) ползи могат да бъдат с пъти по-амбициозни от описаните по-горе. Разбира се, добро образование не може да се развива в стари и неприветливи сгради, а ако градовете ни не изглеждат добре и преподавателите, и учениците няма да искат да живеят в тях. А енергийната ефективност? Не можем да забравим железниците и, разбира се, пътищата… Милиардите европейски пари не стигат за всичките разходи, свързани с развитието. Кой от тях и в какъв обем трябва да бъде финансиран?
Това е истинското предизвикателство на годината.
„Ако мислите само за хубави пътища, това, което ще се случи, е страхотните млади хора, които имате, да избягат по тях”
ми каза преди една година бившия еврокомисар Данюта Хюбнер, без да отрича, че пътищата и магистралите са важни. Моносекторните инвестиции не могат да са резултат от приоритизирането. Необходим ни е микс от политики, които да са съобразени с реалностите на финансовата рамка (според нашите изчисления за периода 2014-2020 около 17,1 милиарда лева, без национално съфинансиране и без Програмата за развитие на селските райони) заедно с традиционното (защо да е подчинено само на традициите?) бюджетно финансиране, да ни осигури максимални шансове за възход. Колко пътища и железници (изобщо не повдигаме сложния въпрос, кои точно), колко за пречиствателни станции, колко за образование, колко за енергийна ефективност, колко за наука, колко за социално включване (10% от населението на България са само ромите). Изборът е свързан с лишения, с неудовлетворени нужди, но най вече с възможността да напредваш. Какви и колко струващи политики? Въпросът е неправилен и подвеждащ, защото:
- изпуска уточнението, което ще направя малко по- долу;
- защото въпросът „как?” не бива да се изпуска (понякога процесът е по- важен от целта), не бива да забравяме и за въпроса „къде” (регионалните измерения на инвестициите);
- и защото целта ми не е да давам отговори, а да задавам въпроси, дори и да имам наум отговори.
Да кажа веднага отговорите би било несигурно, а и недемократично. Първо трябва да чуем какво мислят за това тези, които ще прилагат отговорите. Но за да не прилича тази статия на анкетен лист, помислете за: образование, научно- развойна дейност, транспортна свързаност, енергийна ефективност и енергийна независимост, конкурентни малки и средни предприятия. Не пренебрегвам здравеопазването, социалната сигурност, балансираното регионално развитие, туризма и т.н…., но те ще дойдат като резултат от това, което споменах по-горе. Поне това изглежда са правилните ни първи ходове в
Тримерния шах
От Дунав мост II няма смисъл, ако не е свързан с румънския бряг, така и от българските магистрали и ремонтирани железни пътища няма смисъл (и за България и за Европа), ако не са свързани с европейските. От българските пречиствателни станции няма да има полза, ако нашите съседи километри по-долу замърсяват същите реки, чиято чистота ние пазим. Каква полза от качествено образование, ако почти всички млади и образовани хора напускат страната след като завършат и не успяваме да привлечем такива от други страни?
Колкото и да е предизвикателно изготвянето на националните приоритети, задачата е неправилно поставена – това би означавало да действаме двумерно в един тримерен свят.
България трябва да търси българските измерения на европейските политики и/ или българските политики с европейски измерения.
Икономиката, глупако!
Възможността да се планират и осъществяват такива големи публични инвестиции не бива да води до опасната илюзия, че те са самодостатъчни, че те могат да бъдат моторът на растежа. Мотор на растежа може да бъде само и единствено работеща конкурентна икономика. Стратегическите инвестиции, осъществени със средства от ЕС, могат да предпоставят, подпомогнат и ускорят растежа, но не и да го захранват с ресурси.
Българските аргументи в Европа за европейските пари в България
Често ме питат как по време на преговорите за следващия програмен период България ще защити максимално добре нуждите си от инвестиции в редица сфери. Аргументи, че България е по-бедна от другите са не само унизителни, но и неефективни. Както тук не бива да гледаме на средствата от ЕС като на благотворителност или финансова инжекция, така и страните донори не бива да разсъждават за тях само като разходи за помощ.
Надявам се, безспорно е, че това, от което има нужда Европа в момента, е да действа координирано, като съюз, който отговаря на еднакви стандарти, преследва едни и същи цели, движи се с едно и също темпо. Не съществува друга политика в Европа, не съществува друг финансов инструмент, който целенасочено да инвестира в тези приоритети. Изкуството на политиката за сближаване е да виждаш ползите за страната си през ползите на другите и обратното. Летище, път или пристанище в България са толкова полезни за българската икономика, колкото и за всички които търгуват, инвестират или просто почиват в България. Образованите българи, ефективните професионалисти допринасят за икономиката на страната, но биха могли да решат да учат или работят другаде. Без тях в страната ни не биха дошли нови инвеститори, които да изнасят произведеното през Дунав мост II например. От опит мога да потвърдя, че този аргумент работи.
Policy mix, Policy heaven и има ли запазено място в ада за политиците
За да бъдем добър и пълноправен член на ЕС, съвсем не е достатъчно да следваме правилата, които ни спускат от Брюксел. Това е толкова безнадеждно, колкото някой да се опитва да уреди семейния си живот, четейки Семейния кодекс.
Не е достатъчно да спазваме правилата. Трябва да осъзнаваме и търсим ползата от правилата и разбира се, трябва да участваме в писането им.
На една среща, преди година, комисарят Йоханес Хан говореше за „политическия рай” в смисъла на брилянтен микс от адекватни политики. Не съм сигурен дали имаме отредено място в този рай, но съм сигурен в друго – стремежът към търсенето му ще ни направи по добри. Сигурен съм и в друго – най опасното грехопадение са паралелните политики. Една разработена от администрациите и непозната на гражданите, предназначена „да ни я одобрят в Брюксел” и друга, отговаряща на непосредствените нужди и на понякога дребните политически страсти. Не бива да имаме паралелни политики, трябва да имаме силни политики, както и силни политици.
