10 ноември 1989 г., някой вечерен час, приземният етаж на Математическата гимназия. Ние сме ведри десетокласници. Най-тежките часове за деня са минали и в час по трудово обучение, под формата на развитие на техническите умения, ние сглобяваме контакти и разклонители.
В единия край на кабинета се забелязва възбуда, хората си шушукат. Почти виждам как новината минава от чин на чин и стига до мен: „Разбра ли, свалили са Тодор Живков!”.
Отвъд всички клишета, това си спомням първо, когато чуя датата 10 ноември.
Няма да правя други исторически реминисценции, но тъй като съществена част от живота ми мина през „прехода”, имам право да разсъждавам в режим „преди” и „сега”.
„Аз мразя прехода, защото се чувствам измамена”, каза една дама. Имаше предвид, че е очаквала бърза положителна промяна в страната, зряла пазарна икономика, само няколко години след 10 ноември.
Иронията е, че всички, които си спомнят с копнеж за годините на социализма, също се чувстват измамени. „Няма я вече всесилната държава”, „Разрушиха/продадоха фабриките, които ние построихме и т.н.”
Има много писано за стопанските (или безстопанските) аспекти на прехода, за политическите, дори за криминалните. За съжаление по-малко са четивата свързани с промяната на обществените желания, копнежи, страхове, настроения. А те са по- важни от първите. Практиката показва, че дори да промениш институциите, законите и правилата, голяма част от хората инерционно следват предишните поведенчески модели.
Какво искаха мнозинството от българите на 11 ноември? Да бъдат малко по- богати. Да карат различни от Лади и Москвичи коли, да могат да гледат каквито си поискат филми, може би да имат право да критикуват властта публично (тайно го правеха всички). Може би искаха да пътуват свободно.
Със сигурност обаче повечето българи искаха държавата да продължи да има грижа за всичко и всички. Мисля, че обществените очаквания бяха по-незрели дори от моите 16 години тогава. Точно като този период от живота, когато хем искаш да ходиш, където си искаш, да закъсняваш, да правиш неща като „големите”, но в същото време разчиташ на грижите на семейството.
Най-тежката част от прехода беше не да разберем как работи демократичната политическа система, не лутанията, пробите и грешките в опитите да изградим такава.
Най-тежката част от прехода не беше да разберем, как работи пазарната икономика, да я изградим и да се научим да работим в такава среда.
Най-трудното не беше дори да избледнее спомена за Съветския съюз, да научим новите правила, да разберем и приемем ценностите на Европейския съюз.
Най-тежката част от прехода беше превръщането на хората в граждани, а гражданите в зряло и критично общество. Тази част от прехода, за разлика от другите, не съм убеден че е завършила.
Гражданите се чувстват работодатели на управниците, а не техни подчинени или техни жертви. Гражданите правят пряка връзка между данъците, които плащат и услугите, които получават.
Гражданите се отнасят с разбиране към различното от тяхното мнение и знаят, че когато всички мислят еднакво, нещо с демокрацията не е наред.
Гражданинът знае много добре правата си и е нащрек ако някой посегне към тях. Гражданинът е наясно, че има пряка връзка между неговото поведение и състоянието на улицата, квартала, града, държавата. И ако не иска да има фасове на тротоара, не хвърля своя, ако иска да няма бездомни кучета, не изоставя своето на улицата.
Зрялото общество знае, че държавата е инструмент за управление на обществото и икономиката, а не „големият бял баща”, който можем да държим отговорен за всичко случило и неслучило се.
Зрялото общество може да поддържа постоянна полифония от искания и мнения, но има план за себе си, има няколко приоритета, по отношение на които има консенсус. И ако е наистина зряло, сред тях ще са образование, наука, иновации и сигурност, разбира се.
Зрялото общество знае, че в състезанието винаги има първи, втори, трети и т.н. (без значение, дали става дума за политическа надпревара или за конкуренцията на пазара), но и знае, че трябва винаги да се гарантира честна надпревара. Защото ако надпреварата е нечестна, тогава усилията да бъдеш по-добър нямат смисъл.
Мисля, че 30 години по-късно, българското гражданско общество вече е 16 годишно, има лична карта и съвсем скоро ще стане пълнолетно. И се надявам най-трудните години от съзряването да са минали.